„Деветте достойни“ е списък от девет исторически личности (The Nine Worthies is a list of nine historical figures)

Никола Бенин

„Деветте достойни“ е списък от девет исторически личности, считани за велики примери за рицарство в средновековния свят.

The Nine Worthies is a list of nine historical figures who were considered great examples of chivalry in the Medieval world.

Защитни стени в Солун

 Никола Бенин

Северната стена на църквата "Света троица" в Банско

Никола Бенин

 

Сет, бог на силата и хитростта (Seth, god of strength, cunning and protective power among several other functions)

 Никола Бенин

 Сет, бог на силата, хитростта.  Това е детайл от статуя на гранитна група, изобразяваща крал Рамзес III (управляван около 1184-1153 г. пр. Н. Е. През 20-та династия), увенчан от боговете Хор и Сет съответно за митичните наследници на Долен и Горен Египет. Статуята (JE 31628) сега се намира в Музея на египетските антики, Кайро, Египет. 

„... Един от най-разпространените епитети на [Сет] беше „велик по сила“ и се казва, че неговият скиптър тежи  около 2000 кг (4500 lb). Той беше господарят на металите; желязото, най-твърдият метал, известен за египтяните, наричан „костите на Сет“. В текстовете на пирамидите силата на Сет се свързва с и много живи царе. Воинът Тутмозис III се нарича „възлюбен на Сет“, също се казва, че Рамзес II се е борил като Сет в голямата битка при Кадеш.

Силата на Сет се използва и в репрезентативни мотиви, свързани с царството, както в сцените, издълбани върху троновете на статуите на Сенвосрет I в [Музея на египетските антики] в Кайро, които показват Сет срещу Хор в мотива сема-тауи, свързващ символични емблеми на двете половини на земята ... "

- Wilkinson, Richard H., The Complete Gods and Goddesses of Ancient Egypt, Thames & Hudson Inc., Ню Йорк, САЩ, 2017 г.

A representation of Seth, god of strength, cunning and protective power among several other functions. This is a detail of a granite group statue depicting King Ramesses III (reigned circa 1184-1153 BCE under the 20th Dynasty) being crowned by the gods Horus and Seth as the mythical heirs of Lower and Upper Egypt, respectively. The statue (JE 31628) is now in the Museum of Egyptian Antiquities, Cairo, Egypt. Photo: Amnte Nofre via tumblr.

"... One of [Seth's] most common epithets was 'great of strength' and his sceptre was said to weigh the equivalent of some 2,000 kg (4,500 lb). He was the lord of metals; iron, the hardest metal known to the Egyptians was called 'the bones of Seth'. In the Pyramid Texts it is the strength of Seth that the deceased pharaoh claims... and many living kings linked themselves to him. The warrior Tuthmosis III called himself 'beloved of Seth', for example, and Ramesses II is said to have fought like Seth at the great Battle of Kadesh.

The strength of Seth is also utilized in representational motifs associated with kingship, as in the scenes carved on the thrones of statues of Senwosret I in the [Museum of Egyptian Antiquities] in Cairo which show Seth opposite Horus in the sema-tawy motif binding the symbolic emblems of the two halves of the land..."

― Wilkinson, Richard H., The Complete Gods and Goddesses of Ancient Egypt, Thames & Hudson Inc., New York, USA, 2017.

Хамбар близо до Юсел`(Grange près d’Ussel)

 

Дейвид Игълман "Жива мрежа"

 

Никола Бенин

Мозъкът е динамична система, постоянно променяща собствените си схеми, за да отговарят те на изискванията на средата и способностите на тялото.

Ако съществува видеокамера, която да се вмъкне и да заснеме живия микроскопичен космос вътре в черепа, щяхме да видим как пипало- видните удължения на невроните се протягат наоколо си, опипват, блъскат се едни в други, търсят подходящи връзки, които да об- разуват или откажат, като хора, които създават приятелства, бракове, съседства, политически партии, вендети и социални мрежи. Мозъкът е жива общност от трилиони преплитащи се организми.

“Много по-удивителен от учебникарска картинка, мозъкът е загадъчен тип изчислителен материал, жива триизмерна тъкан, която се размества, реагира и настройва, за да увеличи максимално ефективността си. Сложната конфигурация от връзки в мозъка – неговите схеми на свързване – е пълна с живот: връзките между невроните неспирно процъфтяват, умират и се преконфигурират. Вие сте различен човек от онзи, който сте били миналата година по същото време, защото грамадният килим на мозъка ви се е преизтъкал в нещо ново. Когато научавате нещо – мястото на първокласен ресторант, някаква клюка за шефа ви, името на онази натрапчива нова песен по радиото, мозъкът ви се променя физически. Същото става, когато преживявате финансов успех, обществено фиаско или емоционален разговор. Когато стреляте с топка към коша, спорите с колега, долитате в нов град, гледате носталгична снимка или чувате мелодичните тонове на любим глас, огромните преплетени джунгли на мозъка ви се изменят в нещо малко по-различно от онова, което са били преди миг. Сборът от тези промени съставлява спомените ни – резултата от живота и любовта ни.”

Нашето “аз” е натрупвано в течение на минути, месеци, години, безброй мозъчни промени са довели до това, което днес наричаме “аз”. Вчера моето “аз” е било различно от днес. Утре ще е отново различно.

Тази книга разкрива как нашият мозък неспирно преконфигурира собственото си свързване и какво означава това за живота и бъдещето ни. Историите, които илюстрират казаното са повече от интересни.

Възможно ли е детето Матю да живее с половин мозък, ако хирургически се отстрани едното полукълбо? Защо на хората през 80-те години (и само през 80-те) им се е струвало, че страниците на книгите розовеят? Защо най-добрият стрелец с лък в света е без ръце? Защо сънуваме всяка нощ и каква връзка има това с въртенето на планетата? Какво общо има наркотичната абстиненция с любовта и разбитото сърце? Защо врагът на спомена не е времето, а другите спомени? Как може сляп човек да се научи да вижда с езика си или глух – да чува с кожата си?

С две думи: за разлика от компютъра, за който можем да кажем, че има хардуер и софтуер, човешкият мозък е устроен по начин, за който Дейвид Игълман въвежда ново понятие: той е “livewired”(живо-свързан). Мозъкът ни се променя посоянно — той е адаптируема, жива, информационно-търсеща система. Изключителното на тази система е не в уникалността на частите й, а в начина, по който тези части си взаимодействат. Тя е динамична, жива електрическа вечно-променяща се и самоконфигурираща се тъкан/мрежа.

Мотото на книга е от Мартин Хайдегер: “Всеки човек се ражда като много хора и умира като само един.”

Широковското кале

 Никола Бенин

Крепостта е разположена на естествено защитен скален нос, при сливането на реките Баниски и Черни лом. Тя представлява един от най-значимите и представителни паметници на фортификацията по долината на река Русенски лом. Изяснена е хронологията в изграждането и функционирането на укрепителната система на късноантичния обект. Крепостта възниква като военно укрепление през втората половина на V в. Към това време археолозите отнасят изграждането на видимите и днес на терена две успоредни крепостни стени, построени от големи каменни блокове, някои от които с размери надвишаващи 2 м дължина. През VI в. крепостта се трансформира в цивилно селище. Множеството откривани находки – керамични лампи и съдове, предмети от кост и рог, прешлени за вретено и тежести за рибарски мрежи, спомагат да се разкрие всекидневния живот на населението. Благодарение на мощната укрепителна система – дебела 4 м. крепостна стена и наличието на спомагателна стена (протейхизма), селището успява да преживее големите аваро-славянски нашествия от края на VI в. През Средновековието укрепената територия е разширена, а в източна посока е изградена трета крепостна стена, запазена под формата на землен насип с височина над 4 м. К. Шкорпил предполага, че в развалините на Широковското кале трябва да се търси споменатия през XII в. от арабския географ и учен ал-Идриси град Агранзинос. Изказани са предположения, че крепостта при Широково е средновековния български град Кръстовец.

Хаджирускова къща (Хаджирускова кашча) в Банско

 Никола Бенин

Веляновата къща (Веляновата кашча) в Банско

 Никола Бенин

Бенината къща (Бенината кашча) в Банско - Къщата музей "Неофит Рилски" (Никола Поппетров Бенин)

 Никола Бенин

Входа към скривалището, състоящо се от 2 части

Килийното училище на поп Петър Бенин, бащата на Неофит Рилски (Никола Поппетров Бенин)

Бенината улица в Банско

 Никола Бенин

Бенината улица в Банско е една от най-тесните улици  в Банско, намираще се между църквата "Света Троица" и Бенината къща (Къщата музей на Неофит Рилски).

Камбанарията на църквата "Света Троица" в Банско

 Никола Бенин

Светлопис манастира Хиландара настао пре више од једног века (Фотографията на Хиландарски манастир преди повече от век)

 Никола Бенин

Светогорског подвижника Светог Козму Зографског

 Никола Бенин

Преподобни Козма беше Бугарин, пореклом од племићске фамилије бугарске. Побожно васпитаван, он у младости добро изучи и грчки језик поред свог родног језика. Када Козма поста пунолетан, родитељи хтедоше да га ожене; али он, пламено жудећи за монаштвом, потајно оде од њих у Свету Гору Атонску. Радосно стигавши у Свету Гору он оде у манастир Зограф, где га с љубављу примише. Дирнут таквим пријемом и одушевљен строгошћу монашког живота њиховог, Козма се реши да ту и остане. Послушан у свему, Козма усрдно вршаше све налагане му послове, и кад постаде монах би одређен за еклесијарха. После извесног времена Козма би посвећен за јерођакона, а потом за јеромонаха. То му даде нов повод, те он наложи на себе још веће подвиге, да би што беспрекорније могао вршити своју свештеничку дужност и обављати манастирска послушања.

Преподобни Козма се са благословом игумана удаљи у оближњу пустињу и усече себи пећину у стени, на западној страни од манастира. Једном дођоше код Козме два јеромонаха из Хиландара да виде какав живот води овај пустињак. Међутим, идући к њему они успут сакрише у шуми тиквицу са вином, са намером да је при повратку узму. Козма их предусретљиво прими, поразговара са њима о духовним стварима, и при растанку им рече: Тиквицу са вином коју сакристе на путу, разбијте, јер се у њу увукла змија и пустила свој отров у вино. - Удивљени таквом прозорљивошћу, Хилендарци при повратку разбише тиквицу и стварно нађоше змију. И они узнеше благодарност Богу што их спасе смртоносног отрова прозорљивошћу светог пустињака Козме.

Једном, на Велики Четвртак зором рано преподобни Козма угледа у ваздуху душу хиландарског игумана где се бори са демонима, и посла свог ученика у Хилендар са оваквом поруком: Нека се братија моле за преминулог игумана; он се у ваздушним пространствима бори са злим дусима. - Када братија хилендарскс чуше овакву поруку рекоше: Ми видесмо игумана на јутрењу, и он после јутрења оде да се спрема за служење свете литургије; зашто нам онда твој старац шаље тако неумесну поруку? Шенуо, а прави се светац! Ипак они одоше у келију к игуману, и угледаше игумана заиста мртва, јер беше напрасно преминуо. Свети Козма са молитвом на устима мирно предаде душу своју Господу, 22. септембра 1323. године. После тога, пошто мину четрдесетодневно помињање преминулог праведника, Зографска братија се сабраше к његовој пећини, одслужише тамо свеноћно бденије и решише да откопају свете мошти и чесно их пренесу у манастир; али моштију не беше. Шта се догодило с њима, нико не зна; то зна само Бог, који царује над свима и кроза све векове.

Пештера Светог Козме Зографског

Пештера Светог Козме Зографског се налази на 15-20 минута лаганог хода од манастира Зограф ка манастиру Хиландар, смештена на високој стени до које се пењу стрме степенице.

Саборни храм светогорског манастира Дионисијата (Съборният храм на светогорския манастир Дионисията )

 

Саборни храм светогорског манастира Дионисијата (на светлопису) посвећен је спомену на Рођење Светог Јована Претече. Садашњи храм је саграђен око 1545. године, током обнове манастира који је пострадао у пожару 1535. године. Значајан допринос обновио дао је молдавски кнез Петар IV Рареш.

Манастир Дионисијат заузима пето место у светогорској хијерархији.

Съборният храм на светогорския манастир Дионисията (на светлата писменост) е посветена на споменаването на Раждането на св. Йоан Предтеча. Сегашният храм е построен около 1545 г., по време на реконструкцията от молдовският княз Петър IV Рареш на манастира, изгорял при пожара през 1535. г. .

Манастир Дионисий заема пето място в светогорската йерархия.

Въстанието на бедните в Патария в Милано (1057-1075) (The Pataria uprising of the poor in Milan)

 Никола Бенин

Милано беше най-големият град в Европа и икономически най -напредналият през Средновековието. Той беше и буре с барут. Архиепископите, духовенството, капитаните (високата градска аристокрация, техните подвасали, търговците и занаятчиите и градските бедняци-непрекъснато се биеха помежду си, често привличайки германските императори в техните спорове.

От около 1057 г. нисшите класове в Милано са поискали подобряване на корумпираното и развратно духовенство в града. Уличните банди са тормозили духовници, които са подозирали, че живеят с жени или са придобили длъжността си чрез подкупи. Бунтовете стават все по-интензивни и бунтовниците, наричащи себе си Патария, след като кварталът на парцаливите в града започна да се организира под ръководството на член на градското благородство, рицар на име Ерлембалд.

Ерлембалд се радва на подкрепа от папството и неговите пратеници, включително св. Петър Дамян и бъдещия папа Григорий VII. Ерлембалд дори получи папско знаме, което да носи в битка срещу архиепископа. По това време имаше само един друг получател на папско знаме, някакъв Уилям, херцог на Нормандия.

Архиепископът Уидо, който беше притиснат от папите и заловен от Патария, подаде оставка през 1070 г. Той предаде управлението на архиепископията на своя заместник Годфри. Годфри пътува до императорския двор за назначението си, както е традицията с архиепископите на Милано от векове. Докато Годфри получава пръстен  от крал (бъдещ император) Хенри IV (1056-1105), Патария издига един от тях, Ато, за архиепископ. Ато е признат от папата и в града настъпва гражданска война. 50 години по -късно тези две фракции ще се появят в повечето италиански общини и ще станат известни като гибелините (след императорския замък Вайблинген) и гвелфите (кръстени на враговете на императора, Къщата на Уелф).

В едно от последните си действия папа Александър II (1061-1073) оказва натиск върху Хенри IV, като отлъчва своите съветници. Това отлъчване първоначално остана без особен ефект, докато ситуацията в Милано се промени в полза на имперската страна. Патария претърпя загубата на своя лидер Ерлембалд в битките и след като градът изгаря, имперската партия пое контрола. Те помолиха Хенри IV за нов архиепископ. Хенри IV назначава Тедалд, един от членовете на канцеларията му, за архиепископ на Милано.

Тук новият папа Григорий VII губи своите позиции. През декември 1075 г. той пише писмо до Хенри IV, в което го увещава за решенията му в Милано, както и за задържането на забранените му съветници. Той заплашва да отлъчи самия крал, освен ако не отмени назначението на Тедалд.

Това, което се случва след това, влизе в учебниците по история като „Пътят към Каноса“, един от големите повратни точки на Средновековието, ако не и на европейската история в по -широк план.

The Pataria uprising of the poor in Milan (1057-1075)

Milan was the largest city in Europe and the most economically advanced. It was also a powder keg. The archbishops, the clergy, the Capitani (high city aristocracy, their sub-vassals, the Valvassores, the merchants and artisans and the urban poor all fought each other constantly, often dragging the German emperors into their disputes.

Since about 1057 the lower classes in Milan had demanded an improvement in the corrupt and licentious clergy of the city. Street gangs would harass clergymen they suspected of living with women or had acquired their office through bribes. Rioting became increasingly intense, and the rebels calling themselves the Pataria after the ragmen's quarter of the city began to organise under the leadership of a member of the city nobility, a knight named Erlembald.

Erlembald enjoyed support from the papacy and its envoys including St. peter Damian and the future pope Gregory VII. Erlembald even received a papal banner to carry into battle against the archbishop. There was only one other recipient of a papal banner around that time, a certain William, Duke of Normandy.

The archbishop, Wido who had been pressured by the popes and captured by the Pataria resigned in 1070. He handed the reins of the archbishopric to his deputy, Godfrey. Godfrey travelled to the imperial court for his investiture, as had been the tradition with archbishops of Milan for centuries. Whilst Godfrey received ring and staff from King (future emperor) Henry IV (1056-1105), the Pataria raised one of their own, Atto to be archbishop. Atto was recognised by the pope and civil war in the city ensued. 50 years later these two factions will appear in most Italian communes and become known as the Ghibellines (after the imperial castle of Waiblingen) and the Guelphs (named after the emperor's enemies, the House of Welf).

In one of his last acts, pope Alexander II (1061-1073) put pressure on Henry IV by excommunicating his advisors. That excommunication initially lingered without much effect whilst the situation in Milan changed in favour of the imperial side. The Pataria suffered the loss of its leader, Erlembald in the fighting and after the city had burned down, the imperial party took control. They asked Henry IV for a new archbishop. Henry IV appointed Tedald, one of the members of his chancery to be archbishop of Milan.

This is where the new pope Gregory VII loses it. In December 1075 he writes a letter to Henry IV admonishing him for his decisions in Milan as well as for retaining his banned advisors. He threatens to excommunicate the the king himself unless he reverses the appointment of Tedald.

What happens next has entered the history books as the “Road to Canossa”, one of the great turning points of the Middle Ages if not of European history more broadly.

Egyptian Museum Cairo (Египетски музей в Кайро)

 Никола Бенин

Статуетка на Изида-Афродита, носеща висока перната корона за домашно поклонение (Statuette of Isis-Aphrodite wearing a high feathered crown for domestic worship)

 Никола Бенин

Statuette of Isis-Aphrodite wearing a high feathered crown for domestic worship, with traces of color.

Baked clay. Late Ptolemaic Period to Early Roman Period, 2nd century BC - 1st century AD. Now in the Egyptian Museum of Turin. C. 7215.

Статуетка на Изида-Афродита, носеща висока перната корона за домашно поклонение, със следи от цвят.

Печена глина. Късен Птолемеев период до Ранноримски период, 2 век пр.н.е. - 1 век сл. Хр. Сега в Египетския музей на Торино. В. 7215.

Тевното Василашко езеро (наричано още Синьото езеро) в Пирин

 Никола Бенин

Тевното Василашко езеро (наричано още Синьото езеро) е третото по големина в Пирин, след Попово езеро и Голямото Валявишко езеро.